Разделената земя: Македонска Голгота

„Синко, докъде ще стигнеш?“, попита го той една вечер, след като Стефан се прибра късно, с премръзнали ръце и трескав блясък в очите. „Чувам разни работи из града. Говори се, че турците са заловили двама куриери край Ресен. Че са надушили нещо голямо.“

„Трябва да сме готови, тате“, отвърна Стефан уклончиво, избягвайки погледа му. „Не можем да живеем вечно така.“

„Готови за какво? За заколение?“, гласът на Димитър се повиши. „Виждам как ви палят главите даскалите и войводите. Но те не са тук да видят майка ти как не спи по цели нощи, как Райна пита защо си все навън. Мислиш ли, че тази пуста свобода си струва живота ти?“

„А струва ли си живот в робство?“, контрира Стефан тихо, но твърдо. „Да те обискират, да те унижават, да ти забраняват да си българин? Да гледаш как гърци и сърби идват и казват, че тази земя не е твоя? Не, тате. Не си струва.“

Димитър въздъхна тежко и не каза нищо повече. Знаеше, че думите му не могат да спрат сина му. Виждаше в него същия непокорен дух, който бе движил и неговите деди. Но страхът за единствения му син беше по-силен от всичко.

Скоро до Охрид достигна тревожна вест. Четата на един от местните войводи, действаща в района на Битоля, била разкрита и влязла в тежко сражение с многочислен турски аскер. Имало много убити и от двете страни. Сред загиналите комити бил и един млад момък от Охрид, приятел на Стефан от училище. Новината потресе града. На погребението, макар и под зоркия поглед на турските власти, се стекоха много хора. Мълчаливият им гняв и скръб бяха по-силни от всякакви думи.

За Стефан смъртта на приятеля му беше тежък удар, но и потвърждение, че път назад няма. Омразата към поробителя и решимостта му да се бори само се засилиха.

„Няма да умре напразно“, каза той на една от следващите тайни срещи, гласът му трепереше от сдържан гняв. „Трябва да отмъстим. Трябва да действаме!“

Но даскал Узунов, макар и също дълбоко засегнат, призова към разум. „Чувствата са лош съветник, момчета. Трябва да сме по-предпазливи от всякога. Турците сега са нащрек. Всяка прибързана стъпка ще доведе до нови жертви и ще разкрие организацията. Трябва да чакаме нареждане от Централния комитет. Но бъдете готови. Всеки на поста си. Проверявайте оръжието, стягайте редиците. Зимата е тежка, но пролетта може да донесе буря.“

Освен турската заплаха, растеше и напрежението с гръцките андарти. Носеха се слухове за техни набези в села около Костур и Лерин, за нападения над български свещеници и учители, за опити да се превземат насилствено църкви, принадлежащи на Екзархията. Гръцката пропаганда ставаше все по-агресивна, подпомагана от гръцкото консулство в Битоля. Борбата за душите и земите на Македония се водеше на няколко фронта едновременно.

Зимата скова Охрид. Дните бяха къси, нощите – дълги и изпълнени с неясно очакване. В къщата на Петкови Елена палеше кандило пред иконата на Света Богородица и се молеше тихо. Димитър работеше в студената работилница, опитвайки се да заглуши тревогата си с ударите на длетото. Райна учеше уроците си и често питаше кога ще дойде пролетта.

А Стефан… Стефан живееше в два свята. През деня беше син и чирак, а нощем – конспиратор, войник на една невидима армия, която се готвеше да излезе наяве. Усещаше как нещо голямо и съдбоносно наближава. Ехото на бунта отекваше все по-силно в мразовития въздух, носейки със себе си и надежда, и страх от неизвестното бъдеще. Пролетта на 1903 година идваше, а с нея – и Илинден.

Глава 5: Предвестници на бурята

Охрид, Пролет и Ранно лято, 1903 година.

Пролетта най-сетне победи зимата. Слънцето затопли камъните на Вароша, езерото заблестя в ослепително синьо, а склоновете на Галичица се покриха със свежа зеленина. Природата се събуждаше за нов живот, но в душите на хората в Охрид и цяла Македония се надигаше друга треска – трескава подготовка за буря.

С идването на по-топлите дни и по-дългите вечери, дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация стана още по-интензивна, макар и дълбоко законспирирана. Куриери сновяха между градовете и селата, носейки шифровани съобщения и устни заповеди. Малки групи мъже се изгубваха нощем в планината за военни обучения. Събирането на оръжие – стари пушки „Мартина“ или „Крнка“, револвери, патрони, барут, дори самоделно направени бомби – продължаваше с удвоена енергия. Всяка намерена или купена пушка беше ценност, всеки фишек – надежда.

Стефан беше изцяло погълнат от тази дейност. Почти не се задържаше в работилницата на баща си. Често отсъстваше с дни, под предлог че отива да помага на роднини в някое село или да доставя резбарска поръчка. Димитър знаеше истината, но вече не се опитваше да го разубеждава. Само го гледаше с мълчалива болка и страх, когато синът му тръгваше, и с облекчение, примесено с нова тревога, когато се връщаше – по-слаб, по-уморен, но с още по-твърд и решителен поглед.

Една нощ в края на май Стефан участва в дръзка акция – пренасянето на няколко сандъка с патрони, тайно доставени от Битоля и скрити временно в манастира „Свети Наум“. Трябваше да ги пренесат през планината до скривалище близо до Охрид. Пътуването беше изтощително и опасно. Трябваше да се движат само нощем, да избягват пътищата и населените места, да се пазят от турските патрули, които бяха станали по-многобройни и по-бдителни. На два пъти едва не ги заловиха. Веднъж трябваше да лежат неподвижно часове в една влажна долчинка, докато аскерска потеря мина съвсем наблизо. Когато най-сетне достигнаха целта и скриха безценния товар, Стефан беше капнал от умора, но и изпълнен с гордост. Чувстваше се като истински войник на свободата.

Скоро след това в Охрид пристигна тайно куриер от Солун. Носеше вестта, която всички очакваха с трепет и страх – решението беше взето. На Солунския конгрес на ВМОРО беше решено да се вдигне всеобщо въстание през лятото. Точната дата още не беше обявена, но подготовката трябваше да влезе във финалната си фаза.

На тайна сбирка на местния комитет, проведена в дълбокото мазе на къщата на един търговец, даскал Христо Узунов съобщи новината. В малкото, задушно помещение настъпи гробна тишина. Всички осъзнаваха съдбовността на момента. Това беше краят на дългите години на подготовка, на шепот и конспирация. Предстоеше открит сблъсък с вековния поробител.

„Братя“, каза Узунов с дълбок, треперещ от вълнение глас. „Часът удари. Организацията ни зове. Всеки знае своя дълг. Няма връщане назад. Или свобода, или смърт!“

Няколко „Да живее България!“ и „Долу тиранията!“ прозвучаха глухо в мазето, но повечето мъже мълчаха, с пребледнели, но решителни лица. Стефан почувства как сърцето му ще изскочи от гърдите. Ето го. Моментът, за който беше мечтал и за който се беше готвил.

В къщи напрежението стана почти непоносимо. Елена усещаше с майчиния си инстинкт, че нещо страшно предстои. Очите ѝ бяха постоянно зачервени от плач и безсъние. Тя се опитваше да говори със Стефан, да го моли да бъде разумен, да мисли за тях, за Райна.

„Стефане, чедо, не отивай!“, умоляваше го тя с тихи сълзи. „Какво ще правим без теб? Пожалете ме, пожалете сестра си!“

„Мамо, не мога“, отвръщаше Стефан, избягвайки погледа ѝ. „Не става дума само за мен. Става дума за всички ни. За свободата на Македония.“

Една вечер Димитър дръпна сина си настрана в работилницата.

„Стефане, седни“, каза той необичайно тихо. „Искам да ти кажа нещо.“ Той помълча, събирайки мислите си. „Когато бях на твоите години, по време на Кресненско-Разложкото въстание… и аз бях готов да грабна пушката. И аз вярвах, че ето, идва краят на робството. Но видях какво стана. Видях кръв, видях пожари, видях как надеждите ни бяха смазани. Великите сили пак ни предадоха в Берлин. Македония остана под робство.“

Той погледна Стефан в очите. „Не казвам да се откажеш, сине. Знам, че не мога да те спра. Но те моля… бъди умен. Пази се. Въстанието е последната ни надежда, но може да бъде и нашата гибел. Помисли за цената.“

„Знам цената, тате“, отвърна Стефан. „Но ако не опитаме, ще плащаме цената на робството вечно.“

Атмосферата в Охрид ставаше все по-напрегната. Турските власти явно бяха усетили нещо. Войски прииждаха от Битоля и се разполагаха в казармите и около града. Арестите зачестиха. Всеки ден се чуваше за претърсвания, за разпити, за хора, хвърлени в затвора по подозрение. Но това само засилваше решимостта на българите. Нощем по стените се появяваха надписи: „Свобода или смърт!“, „Долу султана!“.

Дори малката Райна усещаше тегнещото напрежение. Веднъж, докато си играеше на двора, тя дотича при майка си и попита: „Мамо, вярно ли е, че на Илинден батко Стефан ще ходи в гората да се бие с лошите турци?“