Ивайло: Селският цар

Ивелина Дюлгерова

Ивайло: Селският цар

От Авторката

Създаването на този роман изискваше много изследвания и отдаденост. Опитах се да остана вярна на историческите факти, но и да създам една завладяваща и емоционална история. Ивайло е личност, която заема важно място в българската история и се надявам, че успях да го представя с уважение и разбиране. Благодаря на всички, които ме подкрепиха и вдъхновиха по време на писането. И най-вече, благодаря на вас, читателите, за интереса към историята.

България, 1277-1280 г. – период на политическа нестабилност, феодален гнет, татарски нашествия и глад.

Пролог

Зимата на 1277 година беше тежка, както и времето, което я роди. Сняг, свиреп и безмилостен, покри земята, както и споменът за отдавнашната слава на България. Покри и надеждите, които се топяха като лед под горещо слънце. Гладната година изсмукваше животите, оставяйки след себе си само призраци на някогашни хора. Потънали в нищета и отчаяние, хората се обръщаха към небето, но оттам отговор не идваше.

В тази тъмна епоха, когато цар Константин Тих, болен и безсилен, седеше в трона си, а татарските орди опустошаваха земята, се роди легенда. Не от благородническа кръв, не от злато и скъпоценности, а от простия народ. От обикновените селяни, чиито надежди бяха смазани под тежестта на феодалите и нашествениците.

Във време, когато надеждата изглеждаше мъртва, се появи мъж, за когото щеше да се говори с възторг и страх. Мъж, който щеше да се превърне в символ на съпротивата. Мъж, който щеше да предизвика владетелите и да преобърне света им с главата надолу.

Неговото име беше Ивайло.

Той се появи от тъмнината, като мълния в бурята. Никой не знаеше откъде идва, но всички скоро научиха кой е. Обикновен селянин, с очи, които горяха от гняв и решимост. Мъж, който видя страданието на народа си и отказа да мълчи. Мъж, който пое върху себе си бремето на бунта, водещ своите братя и сестри към свободата.

Тази история не е за царе и крале, за златни корони и пищни празници. Това е история за обикновените хора, за тяхната борба за оцеляване, за тяхната смелост и за тяхната мечта за справедливост. Това е историята на Ивайло, селския цар, който се въздигна от праха и промени хода на историята.

Чуйте я. Защото тя е записана в кръвта и сълзите на България. Защото тя е урок, който трябва да помним. Защото тя е свидетелство за силата на човешкия дух.

Така започва всичко.

Глава 1: Мръсният сняг

Снегът валеше от седмица без прекъсване. Голям, лепкав, мръсен сняг, който сякаш носеше в себе си цялата тежест на света. Затрупа селата, скри пътищата, задуши надеждите. Ивайло стоеше на прага на своята бедна колиба и наблюдаваше как снегът поглъща всичко.

Къщата беше малка, от кал и дърво, с покрив, който всеки момент можеше да рухне под тежестта на натрупания сняг. От комина се издигаше тънък дим – признак на живот, който едва крепеше в студа. Вятърът подсвиркваше под вратата, пронизвайки костите.

Вътре, в затъмнената стая, съпругата му Рада се опитваше да запали огъня. Дървата бяха мокри, димът дразнеше очите. Децата им – малкият Петър и още по-малката Мария – се свиваха в ъгъла, обвити в парцали. Лицата им бяха бледи, очите им – големи и тревожни.

Ивайло въздъхна. Знаеше какво ги очаква. Зимата беше трудна, но тази година беше кошмарна. Реколтата беше оскъдна, татарите бяха опустошили земите, а феодалите с всеки изминал ден ставаха все по-жестоки. Данъците се увеличаваха, а зърното и добитъкът – все по-малко.

"Нямаме нищо, Ивайло," прошепна Рада, гласът ѝ трепереше. "Нямаме храна, нямаме дърва."

Ивайло стисна зъби. Не можеше да си позволи да се сломи. Трябваше да бъде силен за тях. Трябваше да намери начин да ги защити.

"Ще намерим начин," каза той, гласът му беше твърд, макар сърцето му да се свиваше от страх. "Ще преживеем."

Излезе от колибата, облечен в овехтяла кожух. Снегът се лепеше по брадата му, замръзваше в косите му. Огледа селото. Някои къщи бяха изоставени, вратите им отворени. В дворовете се виждаха замръзнали трупове на животни. Смъртта беше навсякъде.

Пое дълбоко въздух, усещайки студа да пронизва дробовете му. Знаеше, че трябва да направи нещо. Трябваше да помогне на хората си. Но какво?

Замисли се за жестоките феодали, за тяхната алчност и безсърдечност. За царската власт, която беше слаба и безсилна, неспособна да защити народа си. За татарите, които идваха като ненаситни хищници, отнемайки всичко, което имаха.

Гневът започна да се надига в гърдите му, като буря. Гняв, който се беше натрупвал с години, гняв, който сега заплашваше да избухне.

В този момент чу викове. Откъм горния край на селото. Сърцето му заби учестено. Нещо се случваше

Тръгна натам, крачейки през дълбокия сняг. Стигна до площада и видя група селяни, събрани около един голям мъж. Боляринът, който управляваше селото от името на феодала. Той крещеше, ръцете му бяха вдигнати заплашително.

"Данък! Трябва да платите данъка!" крещеше той. "Или ще отговаряте за това!"

Селяните се свиваха от страх. Нямаха какво да дадат. Нямаха какво да ядат.

Ивайло видя как един стар мъж падна на колене, молейки за милост. Видя как жените плачеха. И нещо в него се пречупи.

Пристъпи напред, лицето му почервеня от гняв. Снегът скърцаше под краката му.

"Достатъчно!" изрева той, гласът му проехтя в тишината. "Няма да дадем нищо! Нямаме нищо! Вие ни ограбвате!

Боляринът се обърна към него, лицето му беше изкривено от презрение.

"Ти кой си, селянино, че ще ми се противиш?" изрева той. "Аз съм властта! Аз съм този, който решава!"

Ивайло не отговори. Само погледна селяните. В очите им видя страх, но видя и нещо друго. Видя надежда.

Вдигна ръка и посочи към болярина.

"Вие сте врагът!" извика той, гласът му разкъсваше студения въздух. "И ние ще се борим срещу вас!"

В този момент в очите на Ивайло пламна огън. Огън, който щеше да запали бунта. Огън, който щеше да преобърне света.

Глава 2: Първите искри

Викът на Ивайло отзвуча сред мълчаливите дървета. Бояринът, видимо шокиран от дръзновението, направи крачка назад, но бързо се овладя. Лицето му посивя от ярост.

"Смееш ли, нещастнико?" изръмжа той, изваждайки от пояса си дебел, окован с желязо камшик. "Ще те науча на уважение!"

Ивайло не помръдна. Знаеше, че ако отстъпи, бунтът ще бъде задушен в зародиш. Погледна към селяните. Очите им бяха вперени в него, търсейки подкрепа, търсейки надежда.

"Хайде, приятели," каза Ивайло, гласът му беше спокоен, но изпълнен с решимост. "Време е да покажем на тези паразити, че не сме беззащитни!"

Няколко селяни направиха крачка напред, лицата им бяха бледи, но очите им – твърди. Един от тях, груб ковач на име Стоян, взе от земята голям камък. Други последваха примера му, намирайки под снега лопати, колове, брадви.

Боляринът изруга, осъзнавайки, че е подценил ситуацията. Неговите охранители, няколко наемници с ръждясали мечове, се колебаеха, виждайки решимостта на селяните.

"Нападнете ги!" извика боляринът, но гласът му трепереше.

Започна сбиване. Селяните, въоръжени с каквото намерят, се нахвърлиха върху наемниците. Ковачът Стоян замахна с камъка и повали един от тях. Ивайло, сръчен и силен, се би с гола ръка, поваляйки противниците си с удари и ритници.

Снегът се обагри в червено. Виковете на ранените изпълниха въздуха. Сражението беше кратко, но жестоко. Наемниците, изненадани от яростта на селяните, бързо бяха повалени. Боляринът, виждайки, че губи битката, се опита да избяга, но Ивайло го настигна и го повали на земята.

"Не!" изкрещя боляринът, докато Ивайло го стискаше за гушата. "Не! Аз съм властта! Ще те разпънат на кръст!"

Ивайло го погледна в очите, а в тях не се виждаше страх, а само гняв.

"Властта е в нас," отговори Ивайло. "И сега ние ще я използваме."

Изправи се и се обърна към селяните. Лицата им бяха покрити с кръв и сняг, но в очите им сияеше триумф.

"Вземете всичко, което е тяхно!" нареди Ивайло. "Вземете зърното, добитъка, всичко, което са ни отнели!"

С викове на радост и гняв селяните се втурнаха към имението на боярина. Взеха храна, дрехи, оръжия. Ивайло знаеше, че това е само началото. Знаеше, че отмъщението на болярина ще бъде жестоко. Но вече нямаше връщане назад.

Вечерта, когато се прибра в къщата си, Рада превързваше раните му. Децата спяха. Огънят гореше слабо, но този път топлината му беше различна. Топлина на надеждата, на съпротивата.

"Какво направи, Ивайло?" попита Рада, гласът ѝ беше тих.

Ивайло я погледна. Очите му все още горяха от битката.

"Направих това, което трябваше да направя," отговори той. "За всички нас. За да имаме бъдеще."

Пое дълбоко въздух.

"Сега трябва да се готвим," продължи Ивайло. "Защото това е само началото на бурята."

В този момент чуха тропот на коне. Ивайло излезе на прага. Видя група въоръжени мъже, които се приближаваха към селото. Те бяха изпратени от феодала.

"Те идват," прошепна Ивайло. "Бунтът започна."

Започнаха първите искри на една огромна пожара.

Глава 3: Кръв на снега

Конец ознакомительного фрагмента.

Текст предоставлен ООО «Литрес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.