Нишки на съпротивата

Елена Иванова

Нишки на съпротивата

Исторически роман, описващ периода на българското Възраждане, през погледа на една българка

От Авторката

 „Нишки на съпротива“ е история за паметта, за важността да съхраним спомена за миналото, за да разберем настоящето и да изградим бъдещето. Вярвам, че историите имат силата да ни вдъхновяват, да ни учат и да ни правят по-добри. Надявам се, че историята на Рада ще остане в сърцата на читателите и ще им напомня за силата на човешкия дух.

Пролог: Шепот от миналото

Огънят в огнището пращеше весело, хвърляйки танцуващи сенки по стените на ниската стаичка. Миришеше на пушек и на сушени билки, окачени на гредата под тавана. Малката Рада, сгушена в скута на баба си, слушаше затаила дъх. Бабините ръце, груби от работа, но топли и нежни, галеха косите ѝ.

„Имало едно време, дете мое, едно време… когато земята ни била свободна, а царете ни – силни и мъдри. Златни били куполите на църквите, а песните на народа – весели и безгрижни…“

Гласът на баба Дора беше тих и приглушен, сякаш се боеше да не събуди злите духове на робството. Но в очите ѝ, макар и уморени от годините, гореше неугасващ пламък – пламъкът на надеждата. Тя разказваше за славното минало на България, за героите, които са се борили за свободата ѝ. Разказваше за цар Симеон, за Асен и Петър, за великите битки и победи.

Рада слушаше в захлас, а в детското ѝ сърце се зараждаше нещо ново и непознато – гордост от своя род и жажда за свобода. Историите на баба ѝ бяха като семена, посяти в плодородна почва. Семена, които щяха да поникнат и да дадат богат плод.

„Но дойдоха лоши времена, Радке… черни гарвани надвиснаха над земята ни, окови стегнаха ръцете ни…“ Гласът на баба Дора се прекърши, а в очите ѝ се появиха сълзи. „Но не трябва да забравяме кои сме, дете мое! Не трябва да забравяме песните на дедите ни, езика им, вярата им! Защото един ден, вярвам, ще дойде денят, когато слънцето на свободата отново ще огрее земята ни!“

Баба Дора прегърна силно внучка си, а Рада усети как топлината от тялото ѝ се прелива в нея. В този миг тя даде тих обет – да пази спомена за миналото и да се бори за свободата на своя народ. Огънят в огнището пропука силно, сякаш одобряваше решението ѝ. А сенките по стените продължаваха своя безмълвен танц, шептейки истории от миналото.

Глава 1: Родена в окови

Крещящият смях на децата отекваше по калдъръмените улички, примесен с тропота на конски копита и дрънченето на оръжие. Но в малката къщичка, сгушена в края на селото, цареше тишина. Само приглушените хълцания на жена нарушаваха спокойствието. Рада долавяше звуците през полуотворената врата, но не ги разбираше. Светът ѝ беше ограничен до топлата прегръдка на майка ѝ и мекия ритам на сърцето ѝ.

Денят на нейното раждане бе окъпан в слънчева светлина, но сянката на робството тегнеше над всичко. Баба Дора, с треперещи ръце, пови новороденото и го показа на майката. „Момиче е,“ прошепна тя, а в гласа ѝ се чуваше смесица от радост и тъга. Радост, че се е родил нов живот, и тъга, че този живот ще бъде окован в веригите на чуждата власт.

Майка ѝ, изтощена от раждането, погали нежно главичката на бебето. „Рада,“ промълви тя слабо, „ще я наречем Рада. Да ни носи радост в тежките дни.“

Радостта обаче беше краткотрайна. Още в първите години от живота си, Рада се сблъска с жестокостта на османската власт. Споменът беше като размазан кадър, фрагменти от кошмар, който я преследваше в съня ѝ. Виждаше баща си, сгърчен на земята, окървавен и безпомощен. Чуваше крещенето на майката и плача на баба си. Чувстваше страха, който ѝ стягаше гърлото и ѝ пречеше да диша.

Тогава не разбра какво се случва. Но с годините, историята се разкри пред нея като кървав цвят, разцъфнал в градината на детството ѝ. Баща ѝ, горд и непокорен българин, се беше осмелил да се противопостави на несправедливостта. Цена, която плати с кръвта си.

Глава 2: Скрити пламъци

Детството на Рада премина в сянката на страха и несигурността. Споменът за окървавения баща не я напускаше, превръщайки се в постоянен кошмар. Майка ѝ, сломена от мъка, се затвори в себе си, а баба Дора пое грижите за дома и за малката Рада. Старицата се превърна в нейна опора, утешител и учител.

Дните бяха изпълнени с тежък труд. Рада помагаше на баба си в домакинската работа, ходеше за вода от извора, пасеше овцете по склоновете на баира. Но вечерите бяха време за приказки и песни. Баба Дора ѝ разказваше истории за славните български царе, за хайдутите, които се борят с турците, за свободата, която един ден ще дойде. Учеше я на стари народни песни, на бродира с цветни конци, на пази българските обичаи. В тези вечери, скрити от очите на властта, пламъкът на българския дух продължаваше да гори.

Един ден, докато пасеше овцете, Рада чу звуци от гайда. Любопитството ѝ надделя и тя се запъти към музиката. Скрита зад едни храсти, видя група млади мъже, които пееха и танцуваха. Един от тях свиреше на гайда, а другите се хващаха на хоро. Лицата им бяха озарени от радост и безгрижие, сякаш не съществуваше робството, сякаш бяха свободни.

Рада ги наблюдаваше с възхищение. За първи път виждаше такава неприкрита радост и гордост. В този миг разбра, че българският дух не е погаснал, че той живее в сърцата на хората, в песните им, в танците им. Това бе като откровение за нея. В сърцето ѝ се зароди искрица надежда, която с годините щеше да се превърне в неугасим пламък.

Конец ознакомительного фрагмента.

Текст предоставлен ООО «Литрес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.