София и багрите на залеза

Елена Иванова

София и багрите на залеза

Съвременен роман за живота на една българка и любовта ѝ към България

От Авторката

Скъпи читатели,

Държа в ръцете си последната страница на тази история, и в същото време, сърцето ми е изпълнено с толкова много емоции. Написах "София и багрите на залеза" с голяма любов. Не само към героите, които оживяват на страниците, но и към града, който ги заобикаля – към София, към България.

Тази книга е за надеждата. За вярата, че след тъмнината винаги идва светлина. За силата на любовта, която може да преодолее всичко. За радостта от откриването на красотата в обикновените неща – в аромата на кафе, в залеза над Витоша, в усмивката на любимия човек.

Елисавета е жената, която се превърна в моя глас. През нейните очи видях София, в нейната душа почувствах пулса на града. Тя е жена, която преминава през болка и загуба, но намира силата да се изправи и да продължи напред. Тя е символ на непоколебимата вяра в доброто, на любовта към родината, на желанието за промяна.

Мартин е мъжът, който й дава криле. Човекът, който вижда красотата в детайлите, който обича София и иска да я направи по-добро място. Човек, който разбира Елисавета и я подкрепя във всичките й начинания.

Чрез техните преживявания исках да покажа, че всеки от нас може да бъде част от промяната. Че заедно, с общи усилия, можем да създадем по-добро бъдеще за себе си и за децата си.

Надявам се, че докато четете тази книга, ще почувствате магията на София. Ще усетите дъха на града, ще се разходите по неговите улици, ще се влюбите в неговите тайни.

Надявам се, че ще повярвате в силата на любовта. В силата на надеждата. В силата на промяната.

И накрая, надявам се, че ще се почувствате вдъхновени. Вдъхновени да обичате, да мечтаете, да се борите за своите мечти.

Благодаря ви, че ми позволихте да споделя тази история с вас.

Благодаря ви, че обичате София.

Благодаря ви, че обичате България.

Пролог: Отблясък в стъклото

София спи. Или поне така изглежда от висотата на моя прозорец. Тъмна, мълчалива, притихнала под звездите. Само жълтите светлини на уличните лампи рисуват призрачни ивици по мрачните улици.

Аз не спя.

Седя на ръба на леглото, облечена в старата си фланелка, която мирише на лавандула и на забравени спомени. Ръцете ми треперят, докато стискам чашата с чай. Чай, който отдавна е изстинал.

Навън вали. Дребен, монотонно дъжд, който като че ли плаче заедно с мен. Капките се стичат по стъклото, изкривявайки отражението ми. Виждам само размазани контури на уморено лице, на очи, пълни с тъга.

Той го няма.

Отиде си. Остави ме.

Не мога да повярвам. Не искам да повярвам. Но истината се врязва в гърдите ми като леден нож. Остави ме в този град, в тази къща, в този живот, който някога споделяхме.

И София го преглътна.

Градът е голям. Градът е жесток. Градът е като огромна машина, която преглъща съдби, разкъсва сърца, изплюва празни черупки.

Спомням си първата ни среща. На "Витошка". Слънцето грееше, смяхме се, влюбвахме се. София ни гледаше, очарована.

Сега, същата тази София, гледа към мен с безразличие.

Поглеждам към отражението си в прозореца. Очите ми са червени, косата ми е разхвърляна. Изглеждам като призрак. Но в този момент, в тази тишина, в този дъжд, чувствам, че съм по-жива от всякога.

Защото, въпреки болката, въпреки сълзите, аз все още съм тук. Аз все още обичам. И аз все още обичам този град.

И София все още ме очаква.

Дъждът става по-силен. И в капките, които се стичат по стъклото, виждам не само отражението си, но и силуета на Витоша. Планината, която е свидетел на моята история. Планината, която ще бъде свидетел и на моето възраждане.

Защото, въпреки всичко, аз знам, че залезът все още предстои. И той ще бъде красив.

Тази книга е за този залез.

Глава 1: Раждането на залеза

София. Дишах този въздух от първия си дъх. Въздух, изпълнен с мириса на асфалт, на изпечени кестени през есента, на надежда и на понякога горчивата истина за живота. От прозореца на апартамента си, на последния етаж на старата кооперация на улица "Шипка", виждах как Витоша се изправя величествено над града, като спящ великан. Всяка сутрин, когато се събуждах, очите ми се спираха върху силуета ѝ, а вечер, когато слънцето залязваше, планината се превръщаше в платно, върху което художникът рисуваше нюанси на оранжево, розово и лилаво.

Аз съм Елисавета, на 32 години. И съм софиянка по рождение. Любовта ми към този град е дълбока, вродена. Тя е като тази непоклатима планина – винаги там, в основата на моето съществуване.

Родителите ми, интелектуалци, ме отгледаха с любов към българския език, история и култура. Вкъщи четяхме поезия на Вапцаров и Ботев, слушахме народна музика и празнувахме българските празници с размах. Още от малка вярвах, че България е нещо специално, нещо, за което си струва да се бориш.

Конец ознакомительного фрагмента.

Текст предоставлен ООО «Литрес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.