Корени и сняг

Ивелина Дюлгерова

Корени и сняг

Красотата на България, по думите на една българка

От Авторката

Здравейте, скъпи читатели!

С голяма радост ви представям моя роман "Корени и сняг", една история, родена от дълбоката ми обич към България и от желанието да споделя тази обич с вас. Тази книга е пътешествие – не само на една млада жена през красивите кътчета на нашата страна, но и на душата ѝ към себе си.

Вдъхновението ми идва от много места. От спомените ми за баба ми, от детството ми, прекарано в разходки из планините и от историите, които тя ми разказваше. От стремежа ми да разбера какво означава да бъдеш истински българин в днешния забързан свят. От желанието да се потопя в красотата на българската природа и да я преоткрия с всичките си сетива.

"Корени и сняг" е за Ирина, успешна софиянка, която сякаш е изгубила връзката си с корените си. Животът ѝ е изпълнен с рутина, с повърхностни контакти, с несигурност. Първият сняг, който пада над София, я връща към миналото, към спомена за баба ѝ и за красотата на българските села. Връща я към онова, което е забравила, към онова, което истински има значение.

Това е история за търсенето на себе си, за възстановяването на връзката с природата, с историята, с традициите на нашата страна. За преоткриването на красотата в обикновените неща, в малките радости, в топлината на дома. Защото красотата на България е не само в красивите пейзажи, но и в сърцата на хората, в богатата ни култура, в устойчивостта на нашия дух.

Вярвам, че всеки от нас носи в себе си частица от България. И тази книга е покана да откриете тази частица, да я захраните и да я прегърнете. Да се гордеете с това, което сте. Да видите красотата в света около вас.

Надявам се, че ще се насладите на това пътешествие заедно с Ирина. Надявам се, че ще почувствате радостта от откриването, вдъхновението от природата и топлотата на българското сърце.

Благодаря ви, че избрахте да прочетете "Корени и сняг"! Нека тази книга ви донесе радост и ви напомни за красотата, която ни заобикаля.

Пролог: Ехо от миналото

София. Нощта беше студена, а небето – черно като въглища. Нямаше звезди. Само безмилостен, тъмен океан над главите. Ирина седеше на терасата на апартамента си, загърната в дебело одеяло. Цигарата в ръката ѝ тлееше, оцветявайки мрака в кървавочервено.

Минаваше година от смъртта на баба Мария. Година, в която Ирина се опитваше да се справи с празнотата, оставена от най-важния човек в живота ѝ. Година, в която се чувстваше загубена в хаоса на градския живот, затисната от работа, връзки, от постоянното преследване на нещо, което никога не успяваше да улови.

Вятърът свистеше около високите сгради, сякаш се опитваше да отнесе мислите ѝ. Спомените за селото, за баба ѝ, за онзи преломен момент, когато най-накрая бе намерила пътя към себе си, все още бяха живи в ума ѝ.

Точно преди една година, отново в този мрачен ноември, Ирина бе получила писмо. Писмо от човек от селото, в което ѝ съобщаваха за смъртта на баба ѝ. Тогава светът ѝ се беше срутил.

Сега, отново под мрачното софийско небе, Ирина осъзнаваше, че въпреки времето, което е минало, нищо не се е променило. Все още се чувстваше празна, откъсната. Все още копнееше за онова усещане за свързаност, за което баба ѝ бе говорила – връзката с земята, с историята, с корените.

Вдигна цигарата към устните си, но вместо да дръпне, я остави да изгори в пепелника. Не искаше да забравя. Не искаше да изгуби спомена.

Внезапно, като пронизващ сигнал, телефона ѝ иззвъня. Димитър. Вече и това я отегчаваше. Знаеше, че ще започне с обичайните въпроси – "Как си?", "Къде си?", "Защо не отговаряш?".

Ирина пое дълбоко дъх. Реши да отложи отговора. Погледна към мрака над София, търсейки нещо. Нещо, което да ѝ даде сили.

И в този миг, в далечината, сред светлините на града, тя видя нещо. Снежинка. Единична, малка, колеблива. И се сети за думите на баба Мария: "Красотата е навсякъде, дете мое. Просто трябва да отвориш очите си и да я видиш."

Ирина стана. Сърцето ѝ се разтуптя. Знаеше какво трябва да направи. Знаеше къде трябва да отиде.

В този момент, в тази тъмна нощ, тя се закле – щеше да възроди спомена, щеше да възроди красотата, щеше да се завърне към корените си. И този път, завинаги.

Глава 1: Първият сняг в София

Ирина затвори очи, усещайки как студеният вятър галеше лицето ѝ. Първият сняг. Едва доловим, като шепот на зимата, но достатъчен да промени въздуха. Снежинките, малки и нежни, танцуваха в светлината на уличните лампи, сякаш се колебаеха дали да останат. Като нея.

Тя запали цигара, но не я докосна до устните си. Димът се издигаше като призрак в мрака, разсейвайки се бързо. Сивият небосвод над София, напоен с мъгла и замърсяване, беше като платно, готово да поеме боята на зимата. Но снежинките – те сякаш се страхуваха да оцветят това платно, сякаш се бояха да се превърнат в прах, преди да успеят да докоснат земята.

Конец ознакомительного фрагмента.

Текст предоставлен ООО «Литрес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.